
Спомням си как едно време излизахме с моите съученички и си бяхме самодостатъчни. Можеше просто да се разхождаме в парка, да седим на пейките пред къщи или в близката детска градина и да си говорим. Да си говорим за наши си глупости , да си ходим на гости не за да се напиваме, а просто понеже някой са го оставили сам и му правим компания, да пеем английски песнички за деца на неразбираем английски, който само аз знам ,но на тях им е забавно да повтарят след мен , да си правим среднощни разходки до морето. Само ние ... сякаш околния свят не съществуваше и на никой не му пукаше, че някой ще ни види или чуе как крещим някоя песен или обикаляме квартала празнувайки Вси Светии в дрехите на мама,баба,дядо и така нататък поради липса на време за сметка на желание. А какво правим днес ? Днес сме си чужди . Да, така е ! Днес се виждаме за не повече от час -два на някое кафе,ако може лъскаво, та да ни забележат. Непрекъснато се чудим дали пък някой ни гледа, дали ще забием някой . Не излизаме да се видим с приятели, излизаме ,за да видят хората ,че сме с приятели. Излизаме да си покажем новите дрешки, да обсъдим хората,които не присъстват, да се похвалим кой ни е изчукал, кой ни се е слагал,а сме го отсвирили и това трябва задължително да се окачестви като нещо впечатляващо. Изведнъж в ежедневието ни вече няма място за онова,което някога сме наричали приятелство. А ние уж сме си същите бе, дето до вчера играхме на стражари и апаши , а днес не ходим пеша да не си осуркаме новите обувки, не излизаме в квартала, защото не е престижно и няма да ни забележат. Не си ходим на гости просто така,освен ако не ни чакат с промишлени количества алкохол и посредствена музика. Ако случайно някой пич ни върже в дискотеката ,веднага зарязваме приятелите си и хукваме с него, нищо че с него се познаваме от 5 минути, а с приятелите от цял живот . Да не говорим колко приятелства са унищожени, понеже единия от нас отказва да бъде като другия .
Това ли значи да пораснеш ? Да се отчуждиш от света ,в който си живял до вчера, от хората, с които ви свързват толкова много емоции и спомени, да се затворим в някаква черупка и така всяка вечер поредното заведение, поредния мъж , поредното чукане и поредния повод са се изфукаш.
Скоро едно бивше гадже ме попита кога ще порасна ... Ако животът на порасналите е такъв, не мисля, че ще порасна. В моя свят все ще има място за среднощни разходки, все още излизам с приятелите си ,за да прекарам време с тях, а не да ме забележат непознатите, все още не ми пука и мога да целувам стълбовете на лампите и все още си търся приключения. А вие ?