Заглавие на това не мога да му сложа

От около седмица в гърлото ми е заседнала една голяма буца  и сигурно още доста време ще си е там , да не казвам ,че до колкото се познавам ще си остане перманентна . Не мисля ,че някой ми бе разбрал, освен ако не е преживял същото нещо . Знаете ли какво значи да ти кажат след дълго мотане и лечение от измислени доктори на измислени диагнози, че кучето ти има рак . Знаете ли какво значи да го гледате след като е било оперирано как ви търси с поглед и все едно пита "защо ме остави там?" И после постепенно се нагаждате към ситуацията , то върви както може на 3 крака , вие забравяте за дългите разходки и известно време привидно всичко е наред . После започва да слабее и си мислите ,че сигурно се опитва да си регулира теглото, за да не му тежи на трите крачета, нали са умни животинки . Да ама не , един ден то отказва да излезе на разходка . Болното краче пак се е надуло и ракът се е върнал , само  че сега е по-зле и на 3-тия ден вашето куче ,вече освен ,че не яде и е на глюкоза не може и да стане , защото туморът притиска нервите на гръбначният стълб този път и сега и другото задно краче е неподвижно . Но вие сте го възпитали, то знае ,че в къщи не се пишка и въпреки това не може да стигне навън и, за това , докато за малко не сте в стаята то се е изпишкало на пода и ви гледа виновно . Не му се карате, просто почиствате и си казвате с облекчение "поне бъбреците работят" . Когато докторът идва да слага инжекции с обезболяващи ефекта е до толкова ,че животинката събира сили да се надигне за малко, застава седнала и пак ляга . На третият или четвъртият път все пак прави няколко крачки , но задните крачета се влачат безжизнено след него . Казват ви ,че най-вероятно ще става все по-зле оттук нататък . Решавате да му спестите мъките и да го приспите на следващия ден . То, сякаш разбрало за намеренията ви, същата вечер прави неимоверни усилия да измине разстоянието от стаята на детето ви, до вашата стая - отнема му около 3 часа , но все пак успява . Нито вие, нито то спите през тази вечер . Сутринта има раздвижване отново , тръгва бавно към терасата ... прага е висок ... изпишква се пред отворената врата  ... за последен път . В очакване сте вече на доктора ... Сядате до него , галите го и му обяснявате колко много го обичате и как скоро ще му олекне и се държите мъжки до момента , в който то си слага главичката на крака ви и ви поглежда с онези тъжни влажни очи  и тогава сълзите тръгват . Събирате сили и спирате да ревете като дете . Докторът идва , учудващо кучето се опитва да върти опашка като го вижда . Всичко свърша за около половин час ... вие го държите, то се гърчи в конвулсии и ви гледа пак с онзи поглед , а после погледа замира и ви казват "това беше".  И вашето куче вече го няма , останала е малка локвичка лиги на паркета ...
Сега имате нов проблем ... Когато човек умре всички знаем какво се прави , но какво да правим, когато умре куче или коте  ? Ами спасяваме се по единично, няма гробища за тях . Да живеят затънтените алеи по парковете !
А знаете ли, кое е другото нещо, освен погледа, което ще помните цял живот ? Как след няколко часа носите още топлия труп , за да го заровите сами .
Е ... нямате ли усещането ,че по-скоро сте извършили убийство, а не уж хуманен акт ?
А после ... после идват дразнещите приказки на околните, които идея си нямат какво ви е, но си приказват разни глупости от куртоазия, щото да кажат нещо .
Да, скоро няма да ми мине това . Да, вероятно ще се променя и ще стана още по-затворен , да, не очаквам някой да го разбере или да го приеме на сериозно и не искам да чета такива коментари под този пост .
И всъщност днес беше рожденият ми ден ....

P. S. Вероятно има правописни , стилистични и всякакви грешки  ... Не е лесно да пишеш през сълзи ...

Не съществуваме, но все пак ни има !

Отдавна не съм писал , факт . От части защото сигурно нещата, които съм искал да кажа твърде бързо са започвали да ми се струват маловажни, от части просто от мързел .
През изминалата година се запознах с доста хора - всеки със своите странности . С едно обаче не мога да се примиря и смятам ,че е важно да го споделя .
Запознах се с момче на моята възраст , гей  ... До тук добре , всичко звучи нормално . Само че той смята себе си за грешка на природата . Смята ,че защото е такъв не би трябвало да бъде щастлив и се е отказал от идеята да търси щастието си . Аз наистина го съжалявам  заради това, но както се казва това, което сами си причиняваме , никой друг не може да ни го причини . Много искам някой ден той да ми каже ,че, колкото и да се е крил , щастието все пак е успяло да го намери и вече не се страхува да бъде такъв какъвто е и не му е нужно непременно да е харесван и одобряван от всички , за да се чувства добре .
Също така преди време водих разговори с други момчета, които харесват момчета, и те смятат ,че родителството е нещо страшно, нещо, което никога няма да им се случи , че едва ли не би било голяма грешка да отгледат дете , защото може да го повредят . Е ... аз съм родител , не ме е срам да отглеждам детето си заедно с моя партньор, до колкото ситуацията го позволява и не мисля ,че мога с нещо да навредя на детето си , само защото правя нещо различно в спалнята .
Нали идеята е всяко дете да бъде обичано, да има родители, които да го подкрепят и да полагат адекватни грижи за него . С какво едно еднополово семейство е по-лошо от едно обикновено такова ?  И защо хората се ужасяват, когато чуят нещо такова ?
Аз наистина не разбирам , но е факт ,че в повечето страни семейства като нашето според закона не съществуват .

Иска ми се да вярвам ,че някой ден , в не много далечно бъдеще , няма да сме невидими ...