петък, 19 април 2013 г.

Заглавие на това не мога да му сложа

От около седмица в гърлото ми е заседнала една голяма буца  и сигурно още доста време ще си е там , да не казвам ,че до колкото се познавам ще си остане перманентна . Не мисля ,че някой ми бе разбрал, освен ако не е преживял същото нещо . Знаете ли какво значи да ти кажат след дълго мотане и лечение от измислени доктори на измислени диагнози, че кучето ти има рак . Знаете ли какво значи да го гледате след като е било оперирано как ви търси с поглед и все едно пита "защо ме остави там?" И после постепенно се нагаждате към ситуацията , то върви както може на 3 крака , вие забравяте за дългите разходки и известно време привидно всичко е наред . После започва да слабее и си мислите ,че сигурно се опитва да си регулира теглото, за да не му тежи на трите крачета, нали са умни животинки . Да ама не , един ден то отказва да излезе на разходка . Болното краче пак се е надуло и ракът се е върнал , само  че сега е по-зле и на 3-тия ден вашето куче ,вече освен ,че не яде и е на глюкоза не може и да стане , защото туморът притиска нервите на гръбначният стълб този път и сега и другото задно краче е неподвижно . Но вие сте го възпитали, то знае ,че в къщи не се пишка и въпреки това не може да стигне навън и, за това , докато за малко не сте в стаята то се е изпишкало на пода и ви гледа виновно . Не му се карате, просто почиствате и си казвате с облекчение "поне бъбреците работят" . Когато докторът идва да слага инжекции с обезболяващи ефекта е до толкова ,че животинката събира сили да се надигне за малко, застава седнала и пак ляга . На третият или четвъртият път все пак прави няколко крачки , но задните крачета се влачат безжизнено след него . Казват ви ,че най-вероятно ще става все по-зле оттук нататък . Решавате да му спестите мъките и да го приспите на следващия ден . То, сякаш разбрало за намеренията ви, същата вечер прави неимоверни усилия да измине разстоянието от стаята на детето ви, до вашата стая - отнема му около 3 часа , но все пак успява . Нито вие, нито то спите през тази вечер . Сутринта има раздвижване отново , тръгва бавно към терасата ... прага е висок ... изпишква се пред отворената врата  ... за последен път . В очакване сте вече на доктора ... Сядате до него , галите го и му обяснявате колко много го обичате и как скоро ще му олекне и се държите мъжки до момента , в който то си слага главичката на крака ви и ви поглежда с онези тъжни влажни очи  и тогава сълзите тръгват . Събирате сили и спирате да ревете като дете . Докторът идва , учудващо кучето се опитва да върти опашка като го вижда . Всичко свърша за около половин час ... вие го държите, то се гърчи в конвулсии и ви гледа пак с онзи поглед , а после погледа замира и ви казват "това беше".  И вашето куче вече го няма , останала е малка локвичка лиги на паркета ...
Сега имате нов проблем ... Когато човек умре всички знаем какво се прави , но какво да правим, когато умре куче или коте  ? Ами спасяваме се по единично, няма гробища за тях . Да живеят затънтените алеи по парковете !
А знаете ли, кое е другото нещо, освен погледа, което ще помните цял живот ? Как след няколко часа носите още топлия труп , за да го заровите сами .
Е ... нямате ли усещането ,че по-скоро сте извършили убийство, а не уж хуманен акт ?
А после ... после идват дразнещите приказки на околните, които идея си нямат какво ви е, но си приказват разни глупости от куртоазия, щото да кажат нещо .
Да, скоро няма да ми мине това . Да, вероятно ще се променя и ще стана още по-затворен , да, не очаквам някой да го разбере или да го приеме на сериозно и не искам да чета такива коментари под този пост .
И всъщност днес беше рожденият ми ден ....

P. S. Вероятно има правописни , стилистични и всякакви грешки  ... Не е лесно да пишеш през сълзи ...

1 коментар:

  1. Понякога си мисля, че споделяш моите мисли. Всъщност не понякога, а често.
    Разказвала съм ти за Чарли, евтаназията му, мъката ни - все пак бяхме 20 години заедно. Носех дете под сърцето си, а то кървеше от мъка - за раздялата, безпомощността да му помогна, защото знаех, че страхотно го боли. Той беше напълно сляп, напълно глух, напълно беззъб. Но душата му си беше там и той знаеше.
    Прегънала се на две на една от любимите му алеи за разходка, борех твърдата пръст, за да положа все още топлото му телце (пардон, скелетче, защото това беше останало от него). Пръстта беше толкова твърда, а аз така трепереща, че може би минаха часове, докато успея да изровя нещо сносно, за да положа едно от най-скъпите същества, докоснали се до мен.
    Сънувах го често, бягаше разперил сивите си уши, щастлив.
    Може би някога отново ще се срещнем, не зная.
    Надявам се на тази среща.
    Но още ме боли, споменът за него е жив. Рядкост е, но и огромен късмет нещо толкова добро да се докосне и да сподели годините си с теб.
    Емоцията си е отишла, една част от мен си отиде с него - безвъзвратно или просто заедно с него. Не зная, може би някога ще разбера...

    ОтговорИзтриване