Честит рожден ден на .... моя блог

Блогът ми взе ,че стана вече на 1 годинка. Не мислех да го споменавам,но сега има повод. Доживях да го видя и в"Прочети това", което значи, че имало все пак някакъв смисъл от моите глупости. Не че очаквах точно с приказка да се появя там,но все пак и това в нещо. Идеята на този пост беше да благодаря за отделеното ми внимание на всички,които ми четат глупостите. Щастлив съм ,когато ми оставяте обратна връзка за нещата,които съм искал да кажа . Надявам се ,че така ще накарам повече хора да се замислят за някои неща,или пък да се усмихнат, или просто да се отбият да послушат малко музика . Във всеки случай сте добре дошли на моята планета . :)

Къде ми са детските книжки .... Сапунени мехури

Имаше едно малко момиченце с червена панделка на косата. Веднъж то седеше в градината на тяхната къща и държеше в ръката си чашка със сапунена вода. От време на време момиченцето потапяше в чашката тънка сламчица, надуваше я със сочните си устнички и през сламчицата излизаше някой голям мехур, който светваше на слънцето с всички багри на небесната дъга и литваше във въздуха като вълшебно балонче.

Много такива сапунени мехури излизаха през сламчицата и всеки от тях мислеше, че е най - хубавият на света.

- Добре, че се откъснах от тая проста сламка - рече първият, като почервеня от радост и се понесе над лехата с маргаритките.

- Сега ще отида в царския палат и

е кацна върху короната на царя - каза вторият. - Аз напълно заслужавам това почетно място, защото по-прекрасна украса от мен няма.

- Ех, че съм летял! - въздъхна третият и стана изведнъж огненожълт като голям портокал. - Я чакай да отлетя на небето. та да заблестя и аз като слънцето над широката земя...

Тъй си мислеха всички сапунени мехури и в същия миг се пукаха, без да изпълнят желанията си и без да оставят никаква следа след себе си в ясния слънчев въздух.

А през тънката сламчица продължаваха да се раждат и умират десетки нови мехури, също тъй горделиви и краткотрайни като изчезналите си събратя, докато най-сетне сламчицата се счупи, а малкото момиченче плисна сапунената вода на земята и започна да подскача на един крак.

Светослав Минков

Къде ми са детските книжки ... С платноходка през океана

* картинка според вашите фантазии :)

- Намислих! - извика Антон. - Ще играем на следното: "С платноходка през океана".
Разтребиха масата и я обърнаха с краката нагоре. Това беше лодката. И докато Антон правеше от покривката платно, Точица отиде в трапезарията и донесе припаси за парахода: един буркан с мармалад, кутия с масло, няколко ножа и вилици, кило картофи, една паница с компот от круши и половин шпеков салам.
- Шпековият салам е подходящ - каза тя. - Може да изтрае няколко месеца.
Натовариха припасите в лодката и в нея остана точно толкова място, колкото да се поберат децата и кучето. До масата имаше леген с вода. Докато пъруваха през океана Точица плискаше в него и накрая каза:
- Морето е страшно студено.
Антон слезе посред океана, донесе сол и я сипа в легена.
- Морската вода трябва да бъде солена - заяви той.
Последва безветрие. То продължи цели три седмици. Наистина Антон гребеше с два бастуна, но почти не мърдаха. Точица , той и кученцето Пифке изядоха шпековия салам и Точица изхленчи:
- Капитане, припасите ни са на привършване.
- Трябва да издържим! - извика Антон. - Хей там отвъд е Рио де Жанейро!
И той посочи леглото.
И понеже ги връхлетяха вълни, високи колкото къщи, Пифке падна в паницата с компота от круши и го изплиска на всички страни. Антон беше вятърът и виеше.
Най - сетне бурята премина. момчето изтика масата до леглото и слязоха на сушата в Рио де Жанейро. Местното население приветсвува сърдечно презокеанските пътешественици. Направиха обща снимка на тримата. Свит на кълбо, Пифке въодушевено ближеше лепкавата си козина. Тя имаше вкус на компот от круши.
- Аз съм Антонио Гастилионе, главният кмет на Рио де Жанейро - каза с дебел глас момчето. - Приветсвувам ви с "добре дошли" и обявявам вас и кучето за световни майстори на презокеанското пътуване.
В този момент вратата се отвори и влезе майката на Антон.
- На какво прилича тук ? - възкликна тя.
- Току що преплавахме океана - съобщи Точица.

Ерих Кестнер

Къде ми са детските книжки ... Захарното петле

* Приказката няма картинка, нека вашето въображение си измисли тогава :)

- Кри-кри, кри-кри ... - подсвирна тихичко откъм огнището гласът на щурчето. - Кри-кри, кри-кри, спиш ли ?
Ванката наостри уши, вдигна глава от възглавницата и нетърпеливо се обади:
- Хайде де!... От кога те чакам ! Как ще спя, нали тая вечер ще ми разправяш ? ...
- Кри-кри, още малко! ... - отвърна щурчето. - Ей сега, нека приспя другите. Още малко. Ти почакай !
Отвън надничаше есенна нощ. Дъждът тихо тракаше по покриви и стъкла. Кущата се смълча. Угаснаха лампите. Ванката притвори очи и се заслуша. И щурчето почна бавно и тихичко своята вечерна приказка:
- Имаше веднъж малко панаирско петле. Смешно петле от червена захар. от ония лъскави, набучени на пручици и наредени по сергиите петлета. Ей на, същот такова, само че съвсем очукано и смешно: нито гребенът му гребен, нито опашката - опашка, а клюнът му досущ като на гарга. То знаеше това и умираше от срам, сбутано между лъскавите алени хубавци, които сякаш току ще почнат да кукуригат.
- Ама че петле, а! Същинска чавка! - смееха се децата и се трупаха около другите наперени петлета.
И скоро върху широкия тезгях остана да стърчи само малкото смачкано петле. Никой не пожела да го купи. То стоеше на единствения си дървен крак и сърцето му се свиваше от мъка. Защото малкото смешно петле имаше сърце. То виждаше засмените лица на децата, които отнасяха неговите хубави братя, и тежко въздъхна:
- Няма ли и аз да зарадвам някого? Защо тогава съм се явило на света?
Падна нощта. Панаирът опустя. Заръмя дъжд... Изведнъж петлето усети, че нещо меко и пухкаво се долепи до гърба му. Бяха му израстнали истински криле. То веднага се издигна и понесе във въздуха - вън от дюкяна, над покрива, над града.
И заедно с мокрия вятър малкото петле се вмъкна в счупения прозорец на схлупена обушарница. Ръждиво газениче мъждукаше в средата. В къта лежеше малко чираче и гореше в треска.

* Установих ,че липсва и страница тук ... така че края е неизвестен .

Къде ми са детските книжки ... За да имаш приятели

Не е чак толкова трудно да имаш приятели!

Едно дърво стоеше самотно край пътя и много тъгуваше, че няма приятели. Наоколо бе пусто, по пелето скитаха ветрове, но никой не се спираше пред него, прелитаха птици, но нито една не се скриваше в клоните му, защото бе още голо. Наблизо минаваше река, ала тя не се спря нито веднъж при дървото да си побубрят. Реката бързаше да се събере с друга река, за си приказват заедно из пътя, докато стигнат до морето.

Минаваха хора, разбира се, но те си отиваха по рабтата и никои не се спираше при дървото. Понякога то си мислеше, че е най-хубаво да може да тръгне нанякъде. Но дърветата не могат да вървят, не могат избягат дори и когато видят, че селяните идват с брадвите да ги секат.

Тъй беше до пролетта. Щом доиде пролетта, дървото се разлисти, тури си много хубава зелена шапка, но пак си стоеше самичко.

Веднъж видя, че един ястреб предследва врабче в небето. Вражчето пищеше и тъй като наоколо всичко бе голо, скри се в зеления клонак на дървото. Дървото не се разсърди. Те с врабчето си бъбриха през цялата нощ, а после птичката си направи гнездо и легна в него да мъти.

Един ден под дървото спря каруца. Селянинът разпрегна конете, тури им сено , а сам той легна да поспи. Минаха други селяни, видяха хубавата сянка под дървото и решиха и те да си починат по пътя. Насядаха и почнаха да си разказват истории, а дървото слушаше и му беше приятно, че не е само. То стоеше и гледаше да разстила добре сянката си, да не би хората да кажат, че сянката не е хубава, и да си отидат.

Оттогава, който минеше по пътя, все спираше под хубавата сянка да си почине. Вярно е , че дървото не можеше да върви с хората по пътя, но нали им услужваше със сянката си!

Тъй дървото си спечели приятели и разбра, че за да си има приятели, то трябва да им дава своята сянка.

Йордан Радичков

Къде ми са детските книжки - Корабчето

Тръгнали Жабчето, Пиленцето, Мишлето, Мравката и Бръмбарчето да се разхождат. Стигнали до реката.
- Хайде да се окъпем! - заквакало Жабчето и скочило във водата.
- Ние не можем да плуваме - отговорили Пиленцето, Мишлето, Мравката и Бръмбарчето.
- Ква-ха-ха! Ква-ха-ха! - заквакало Жабчето - Вас май за нищо не ви бива! - и така започнало да се смее, че едва не се задавило.
Обидили се Мишлето, Пиленцето, мравката и Бръмбарчето. Замислили се. Мислили, мислили и измислили. Отишло Пиленцето и донесло едно листенце. Мишлето - орехова черупка, Мравката домъкнала сламка, а Бръмбарчето - връвчица. И работата започнала : мушнали едния край на сламката в черупката, завързали листенцето с връвчицата - построили корабче! Пуснали корабчето във водата, седнали в него и заплували.
Жабчето подало глава от водата - искало още да се посмее, но корабчето било делече ... иди го гони !

Николай Драганов

Къде ми са детските книжки ...

Нали сега съм си в старото "вкъщи" и бях сам през уйкенда , та реших да се разровя из "прашния съндък" с детските ми книжки и да споделя с вас някои от любимите ми, но неизвестни приказки. А и ако не друго ,така ще мога да си ги чета където и да съм .

КОГАТО СВЪРШИ ЛЯТОТО

(За рисунката явно съм помогнал и аз)

Моторът на колата забръмча.

-Тръгваме - каза бащата. - Нали се сбогува с баба си ?

- Да - каза Мони.

Баба му стоеше пред портата и очите и блестяха. Тя му махна с ръка .

Когато едно момче прекара цяло лято на село при своята баба и когато дойде време това момче да си върви, защото от утре отива на училище, на портата винаги стои една баба с блеснали очи и му маха с ръка.

- Чакай, татко ! - каза Мони. - Забравих да се сбогувам с Красимира .

Мони затича към двора. Едно кафяво теленце, сякаш правено от шоколад, идеше към него. Това беше Красимира.

- Довиждане, Карасимира! - каза Мони. - треябва да вървя, защото утре съм на училище.

"Пляс-пляс, кукуригу-у!"

Беше един бял петел с червен гребен, килнат на една страна.

-О, Коко, извинявай, за малко щях да те забравя. Хайде, довиждане. Аз ще идвам през ваканциите, Коко ....

Откъм улицата се чу викът на клаксона.

- Ида! - отвърна Мони, но още не му се тръгваше.

Искаше му де да погледне още веднъж целия двор, където бе играл до късни вечери. Ябълката, на която се полюляваше празната люлка, завързана от дядо му. Електрическата помпа с бистра вода. Цветните лехи. Лозата с ранното грозде ... всяко камъче и стръкче.

- Довиждане! - каза Мони и тръгна.

Пръв петелът изпляска с криле. Теленцето протегна муцунка. Лозата зашумя с листата си и спусна ниско най-узрелия си грозд.

Когато едно момче прекара лятото на село при баба и при дядо и когато това момче стане приятел на всички, щом дойде време да върви на училище, такова изпращане заслужава.

Георги Мишев